Миналата година през април се организирахме за преход до Райското пръскало, който успяхме да осъществим само до половината, поради непредвидени климатични условия и няколко подхлъзвания, падане в снега и намокрени маратонки. Този път времето се очертаваше да е прекрасно и доста бързо взехме решение да завършим това начинание от предишната пролет.
Станах рано – в 5:30ч. Когато трябва да се събудя за работа винаги ми е трудно,но този път алармата не звънна втори път. Бях развълнувана, затова се спретнах бързо, дори направих сандвичи.
Приятелката ми Марина дойде да ме вземе в 6:45ч. – уговорката беше за 6:30ч. Не обичам, когато хората закъсняват, но сутрешно реших да не правя проблем за 15 мин. А и на нея не мога да се сърдя дълго… Тръгнахме към Младост, за да вземем Кристина и приятелят и, които също се появиха малко по-късно отколкото трябваше. Отново реших да не си разваляме настроението рано-рано, затова тактично намекнах, че закъсняваме и трябваше вече да сме тръгнали. Първоначалният план беше в 17-17:30ч. да сме си обратно в София, за да ходим на мача България – Канада, но не се получи така, както го бяхме замислили.
Бяхме в Калофер към 10:30ч. Спряхме се пред едно магазинче да попитаме за посоката, тъй като знаехме, че пешеходният маршрут към водопад Райското пръскало започва от местността „Паниците“. Хората вече бяха на ракийка и салатка, но пък се оказаха доста разговорливи, така че след няколко въпроса от моя страна вече ни стана ясно накъде да се отправим. Въпросната местност се намира на 4 километра от Калофер, като пътят към нея през цялото време се движи по поречието на река Тунджа – няма как да се обърка. Това е и последната точка, до която може да се стигне с кола, тъй като след местността започва границата на Национален парк Централен Балкан и движението на автомобили не е разрешено. Паркирахме на една полянка и в 11:00ч. тръгнахме нагоре.
Маршрутът е маркиран добре и е много малко вероятно да се загубиш. През определен период от време има поставени табели и указания къде се намираш. Преходът започва с изкачване през буково-дъбова гора, който трае приблизително 40-50мин. с нормално темпо. На места е доста хлъзгаво, и неприятно, трябва да се подпираш и с ръце, докато се изкачваш. След гората пътят е сравнително спокоен. Има малки изкачвания и спускания, но гледката към върховете на Стара планина определено си заслужава.
Спираме на една от горските поляни, където може да се направи почивка (Ама кратка… все пак трябва да стигнем на време за мача). Другите ги е напекло, аз подскачам от един крак на друг и нямам търпение да продължим. Поне хванахме хубавото слънце и се разхождаме по потници, за разлика от миналия път.
Продължаваме напред по пътя, а аз спирам от време на време хората да питам колко още остава. Първия, с когото се заговорих точно след гората беше доста добре екипиран – щеки, очила, шапка, специални обувки, някакви висящи неща по раницата. Поздравихме се с „Добър ден!“ – нещото, което по цял ден повтаряш по време на преход в планината – там хората са любезни. След въпрос от моя страна „Колко време остава до хижата?“ той ме погледна, след това погледна и компанията, която се движеше зад мен, спря очите си и на специалния си часовник с хронометър (както ви казах беше яко екипиран) и каза: „С вашето темпо поне още 3 часа и половина…“ Благодарих му, продължихме си по пътя и след като вече се бяхме отдалечили казах: „Какво против моето темпо има пък този?“ Така с леко ударено его започнах да припкам по-бързо напред и като учителка в детска градина, справяща се с мотивацията,често се чуваше: „Хайде, давайте! Още малко! Можете! Ще се справите!“
Следващите два часа когото и да попитах колко време остава ми се отговаряше с едно и също: „Около два часа…“. Затова спрях и да питам. Сред поредната гора, която се очертаваше да бъде последна спирахме няколко пъти за почивка, а времето си напредваше. Вече се бяхме обадили по телефона да кажем да не ни чакат за мача, защото беше ясно, че няма да се приберем на време. А на мен постоянно ми се въртяха мисли дали изобщо ще успеем да стигнем до колата преди да е станало тъмно. Както и да е. До този момент се опитвах единствено да се наслаждавам на природата около себе си и да давам кураж на останалите, за да стигнем колкото се може по-бързо до горе.
15:30ч. – След четири часа и половина преход вече сме тук. ( Онзи с хронометъра беше прав, за съжаление…) От Хижа Рай се открива страхотна гледка към най – високия водопад на Балканския полуостров – Райското пръскало, въпреки че не е достатъчно пълноводен по това време на годината. Сядаме на поляната пред хижата за почивка. Изпуснали сме и обедното меню, вече приготвят вечерята. В хижата може да се нощува – 15 лв. на човек е, но стаите са за голям брой хора. Може би щеше да е добър вариант, ако знаехме какво ни чака след това… Но когато става дума за обща баня винаги съм крайно негативна.
Уж щяхме да си отморим набързо, а ние продължавахме да стоим, докато гледахме как хората вече поемат наобратно. Започнах да нервнича и да обяснявам, че когато стигнем гората вече ще е тъмно. Трябваше да тръгваме, защото единствените хора около нас щяха да нощуват в хижата.
17:00ч. – Оставихме водопада зад нас и стисках палци да успеем да стигнем преди залез. Оптимистка ще кажете, знам. От тук нататък следва моят кошмар. През цялото спускане надолу – и първата гора, после през дългите поляни, бях готова да тичам даже само и само да изпреваря времето. Но и от това нямаше да има полза. Вече започваше да се смрачава, минавахме покрай стада с крави и бикове, които на лунна светлина вече ми се струваха страшни. По – късно се виждаха и сенки зад дърветата, които се оказаха на кучета, но това не ги направи по-малко ужасни за мен.
19:30ч. – Стигнаме последната гора. Никой от нас нямаше обхват на телефона, батериите също ни бяха паднали. Единсвено едно фенерче се включи… сякаш имаше значение. Навсякъде имаше табелки за мечки и други горски животни. А аз седях пред черната бездна, която се разкриваше пред мен и не знаех какво да правя. Нито напред, нито назад. Всъщност не съм сигурна дали някога преди ме е било толкова страх. Беше пълнолуние, което извън самата гора се считаше за светлинка в тунела. Обясних, че вътре луната изобщо няма да се забелязва, което в последствие стана очевидно и за останалите. Преди да направя крачка и да влезна в гората се спрях, прекръстих се, чух някакво хихикане зад мен, но изобщо не ми беше до шеги в този момент. Преглътнах страха си и поех напред, въпреки че сърцето ми се свиваше. Повтарях си, че всичко ще бъде наред и в този момент, три минути по-късно видях някаква светлина от фенери пред нас. Провикнах се: „Хеееей, може ли да ни изчакате, за да вървим заедно?“. Светлинката спря. Приближихме хората с фенерите, оказаха се баща и син. В момента докато пиша това, знам че ако не се бяха появили аз нямаше да успея психически да издържа на това един час да вървя по тъмно в гората. Оказа се, че са минавали от там и преди, че често ходят в планината и видимо не бяха изплашени. Опитаха се да разсеят обстановката с разкази за страшни филми и как винаги така се започвало – хора, сами в гората… нощ, пълнолуние…непознати хора, убийци. Не ми оправиха настроението честно казано, още повече се притесних. Но продължавах да вървя плътно след „спасителите ни“. Бащата светеше с фенерчето си не в неговите крака, а в моите, така че да виждам къде стъпвам. Защото както ви обясних в началото самият път през гората не беше никак лесен по светло, какво да си говорим, когато вече е нощ. При спусканията надолу се обръщаше да ми подаде ръка, след което аз се обръщах да подам ръка на Марина, движеща се точно зад мен. Пусна ме да мина пред него и синът му продължи с помощта – държал ме е за ръка през цялото оставащо време и ми помагаше при по-трудните участъци. Повтаряше ми: „Спокойно, почти стигнахме! Още малко!“ Аз почти дума не бях обелила, явно ужасът ми си е личал. 5 минути преди да излезем от гората, започнахме да чуваме музика от някоя от виличките в местността. Момчето ми каза: „Ето стигнахме, някой слуша сръбско долу“. Вярвайте ми, никога преди не съм се радвала толкова на сръбска музика…
Не му пуснах ръката до последно. И винаги ще съм благодарна, че бяха тези хора. На точното място, в точното време. Не знам кои са, откъде са. Дори и имената им не разбрах. Но това, че помогнаха на напълно непознати ме кара да продължавам да вярвам, че доброто у хората още съществува. Помагайте и вие. Винаги. На когото можете. Защото не знаете на човека срещу вас какво усилие може да му коства нещо, което вие приемате за незначително.
Бяхме си в София в 00:30ч. – доста след началния час на мача, който искахме да гледаме. Браво на Марина за шофирането на връщане, справи се отлично след този уморителен ден и ни прибра живи и здрави.
[Както обикновено ще завърша с малко tips&tricks, ако сте решили да си правите разходка до Райското пръскало:
*Тръгнете много рано сутринта. Или останете една вечер в Калофер и поемете нагоре поне в 8ч. Пътят наистина е дълъг и не е за подценяване.
*Не ходете съвсем в началото на пролетта, нито в края на лятото. При първия вариант все още ще има сняг, а при втория – водопадът няма да е достатъчно пълноводен.
*Бъдете добре екипирани, имайте резервни дрехи и храна. Вода може да си налеете на няколко места след втория час преход, така че не се запасявайте прекалено.
*Ако след 17ч. все още сте на хижата, по-добре си останете там. Общата баня е по-добре от нощувка в гората.
*Както казва баща ми: „В планина не се ходи без фенер, нож и кибрит.“ – колко нерви щяхме да си спестим, ако го бях послушала.
*Не се срамувайте да поискате помощ, когато ви е нужна.
*И като за последно: „Който се страхува от мечки – не ходи в гората“. Няма да спра с преходите, но със сигурност си взех доста поуки от този. Затова бъдете внимателни и си планирайте адекватно времето, когато сте в планината.
За мен беше запомнящо се преживяване, наситено с много емоции, които едва ли ще забравя. Надявам се разказът да ви е бил интересен.
Целувки и хубав ден!
