До Райското пръскало и назад.

Миналата година през април се организирахме за преход до Райското пръскало, който успяхме да осъществим само до половината, поради непредвидени климатични условия и няколко подхлъзвания, падане в снега и намокрени маратонки. Този път времето се очертаваше да е прекрасно и доста бързо взехме решение да завършим това начинание от предишната пролет.

Станах рано – в 5:30ч. Когато трябва да се събудя за работа винаги ми е трудно,но този път алармата не звънна втори път. Бях развълнувана, затова се спретнах бързо, дори направих сандвичи.

Приятелката ми Марина дойде да ме вземе в 6:45ч. – уговорката беше за 6:30ч. Не обичам, когато хората закъсняват, но сутрешно реших да не правя проблем за 15 мин. А и на нея не мога да се сърдя дълго… Тръгнахме към Младост, за да вземем Кристина и приятелят и, които също се появиха малко по-късно отколкото трябваше. Отново реших да не си разваляме настроението рано-рано, затова тактично намекнах, че закъсняваме и трябваше вече да сме тръгнали. Първоначалният план беше в 17-17:30ч. да сме си обратно в София, за да ходим на мача България – Канада, но не се получи така, както го бяхме замислили.

Бяхме в Калофер към 10:30ч. Спряхме се пред едно магазинче да попитаме за посоката, тъй като знаехме, че пешеходният маршрут към водопад Райското пръскало започва от местността „Паниците“. Хората вече бяха на ракийка и салатка, но пък се оказаха доста разговорливи, така че след няколко въпроса от моя страна вече ни стана ясно накъде да се отправим. Въпросната местност се намира на 4 километра от Калофер, като пътят към нея през цялото време се движи по поречието на река Тунджа – няма как да се обърка. Това е и последната точка, до която може да се стигне с кола, тъй като след местността започва границата на Национален парк Централен Балкан и движението на автомобили не е разрешено. Паркирахме на една полянка и в 11:00ч. тръгнахме нагоре.
42478646_315844755664414_5141578781097459712_n

Маршрутът е маркиран добре и е много малко вероятно да се загубиш. През определен период от време има поставени табели и указания къде се намираш. Преходът започва с изкачване през буково-дъбова гора, който трае приблизително 40-50мин. с нормално темпо. На места е доста хлъзгаво, и неприятно, трябва да се подпираш и с ръце, докато се изкачваш. След гората пътят е сравнително спокоен.  Има малки изкачвания и спускания, но гледката към върховете на Стара планина определено си заслужава.
42474119_246245466087592_8936293626766426112_n

Спираме на една от горските поляни, където може да се направи почивка (Ама кратка… все пак трябва да стигнем на време за мача). Другите ги е напекло, аз подскачам от един крак на друг и нямам търпение да продължим. Поне хванахме хубавото слънце и се разхождаме по потници, за разлика от миналия път.
42298938_250344782350063_8212128493887029248_n.jpg

Продължаваме напред по пътя, а аз спирам от време на време хората да питам колко още остава. Първия, с когото се заговорих точно след гората беше доста добре екипиран – щеки, очила, шапка, специални обувки, някакви висящи неща по раницата. Поздравихме се с „Добър ден!“ – нещото, което по цял ден повтаряш по време на преход в планината – там хората са любезни. След въпрос от моя страна „Колко време остава до хижата?“ той ме погледна, след това погледна и компанията, която се движеше зад мен, спря очите си и на специалния си часовник с хронометър (както ви казах беше яко екипиран) и каза: „С вашето темпо поне още 3 часа и половина…“ Благодарих му, продължихме си по пътя и след като вече се бяхме отдалечили казах: „Какво против моето темпо има пък този?“ Така с леко ударено его започнах да припкам по-бързо напред и като учителка в детска градина, справяща се с мотивацията,често се чуваше: „Хайде, давайте! Още малко! Можете! Ще се справите!“
42545062_501930543616557_5947465128596209664_n

Следващите два часа когото и да попитах колко време остава ми се отговаряше с едно и също: „Около два часа…“. Затова спрях и да питам. Сред поредната гора, която се очертаваше да бъде последна спирахме няколко пъти за почивка, а времето си напредваше. Вече се бяхме обадили по телефона да кажем да не ни чакат за мача, защото беше ясно, че няма да се приберем на време. А на мен постоянно ми се въртяха мисли дали изобщо ще успеем да стигнем до колата преди да е станало тъмно. Както и да е. До този момент се опитвах единствено да се наслаждавам на природата около себе си и да давам кураж на останалите, за да стигнем колкото се може по-бързо до горе.

15:30ч. – След четири часа и половина преход вече сме тук. ( Онзи с хронометъра беше прав, за съжаление…) От Хижа Рай се открива страхотна гледка към най – високия водопад на Балканския полуостров – Райското пръскало, въпреки че не е достатъчно пълноводен по това време на годината. Сядаме на поляната пред хижата за почивка. Изпуснали сме и обедното меню, вече приготвят вечерята. В хижата може да се нощува – 15 лв. на човек е, но стаите са за голям брой хора. Може би щеше да е добър вариант, ако знаехме какво ни чака след това… Но когато става дума за обща баня винаги съм крайно негативна.
42385048_2228239607409586_8928563514562314240_n.jpg

Уж щяхме да си отморим набързо, а ние продължавахме да стоим, докато гледахме как хората вече поемат наобратно. Започнах да нервнича и да обяснявам, че когато стигнем гората вече ще е тъмно. Трябваше да тръгваме, защото единствените хора около нас щяха да нощуват в хижата.
42406287_249513055751180_8558270564085530624_n
42510139_545841415836703_4514102866813648896_n
42408256_2222441157991255_3326102753687633920_n
42408268_293376801479098_2842777005693337600_n
42404602_258128521504968_6509656406109454336_n

17:00ч. – Оставихме водопада зад нас и стисках палци да успеем да стигнем преди залез. Оптимистка ще кажете, знам. От тук нататък следва моят кошмар. През цялото спускане надолу – и първата гора, после през дългите поляни, бях готова да тичам даже само и само да изпреваря времето. Но и от това нямаше да има полза. Вече започваше да се смрачава, минавахме покрай стада с крави и бикове, които на лунна светлина вече ми се струваха страшни. По – късно се виждаха и сенки зад дърветата, които се оказаха на кучета, но това не ги направи по-малко ужасни за мен.

19:30ч. – Стигнаме последната гора. Никой от нас нямаше обхват на телефона, батериите също ни бяха паднали. Единсвено едно фенерче се включи… сякаш имаше значение. Навсякъде имаше табелки за мечки и други горски животни. А аз седях пред черната бездна, която се разкриваше пред мен и не знаех какво да правя. Нито напред, нито назад. Всъщност не съм сигурна дали някога преди ме е било толкова страх. Беше пълнолуние, което извън самата гора се считаше за светлинка в тунела. Обясних, че вътре луната изобщо няма да се забелязва, което в последствие стана очевидно и за останалите. Преди да направя крачка и да влезна в гората се спрях, прекръстих се, чух някакво хихикане зад мен, но изобщо не ми беше до шеги в този момент. Преглътнах страха си и поех напред, въпреки че сърцето ми се свиваше. Повтарях си, че всичко ще бъде наред и в този момент, три минути по-късно видях някаква светлина от фенери пред нас. Провикнах се: „Хеееей, може ли да ни изчакате, за да вървим заедно?“. Светлинката спря. Приближихме хората с фенерите, оказаха се баща и син. В момента докато пиша това, знам че ако не се бяха появили аз нямаше да успея психически да издържа на това един час да вървя по тъмно в гората. Оказа се, че са минавали от там и преди, че често ходят в планината и видимо не бяха изплашени. Опитаха се да разсеят обстановката с разкази за страшни филми и как винаги така се започвало – хора, сами в гората… нощ, пълнолуние…непознати хора, убийци. Не ми оправиха настроението честно казано, още повече се притесних. Но продължавах да вървя плътно след „спасителите ни“. Бащата светеше с фенерчето си не в неговите крака, а в моите, така че да виждам къде стъпвам. Защото както ви обясних в началото самият път през гората не беше никак лесен по светло, какво да си говорим, когато вече е нощ. При спусканията надолу се обръщаше да ми подаде ръка, след което аз се обръщах да подам ръка на Марина, движеща се точно зад мен. Пусна ме да мина пред него и синът му продължи с помощта – държал ме е за ръка през цялото оставащо време и ми помагаше при по-трудните участъци. Повтаряше ми: „Спокойно, почти стигнахме! Още малко!“ Аз почти дума не бях обелила, явно ужасът ми си е личал. 5 минути преди да излезем от гората, започнахме да чуваме музика от някоя от виличките в местността. Момчето ми каза: „Ето стигнахме, някой слуша сръбско долу“. Вярвайте ми, никога преди не съм се радвала толкова на сръбска музика…

Не му пуснах ръката до последно. И винаги ще съм благодарна, че бяха тези хора. На точното място, в точното време. Не знам кои са, откъде са. Дори и имената им не разбрах. Но това, че помогнаха на напълно непознати ме кара да продължавам да вярвам, че доброто у хората още съществува. Помагайте и вие. Винаги. На когото можете. Защото не знаете на човека срещу вас какво усилие може да му коства нещо, което вие приемате за незначително.

Бяхме си в София в 00:30ч. – доста след началния час на мача, който искахме да гледаме. Браво на Марина за шофирането на връщане, справи се отлично след този уморителен ден и ни прибра живи и здрави.

42434599_1865551273551710_5527508204260425728_n

[Както обикновено ще завърша с малко tips&tricks, ако сте решили да си правите разходка до Райското пръскало:

*Тръгнете много рано сутринта. Или останете една вечер в Калофер и поемете нагоре поне в 8ч. Пътят наистина е дълъг и не е за подценяване.

*Не ходете съвсем в началото на пролетта, нито в края на лятото. При първия вариант все още ще има сняг, а при втория – водопадът няма да е достатъчно пълноводен.

*Бъдете добре екипирани, имайте резервни дрехи и храна. Вода може да си налеете на няколко места след втория час преход, така че не се запасявайте прекалено.

*Ако след 17ч. все още сте на хижата, по-добре си останете там. Общата баня е по-добре от нощувка в гората.

*Както казва баща ми: „В планина не се ходи без фенер, нож и кибрит.“ – колко нерви щяхме да си спестим, ако го бях послушала.

*Не се срамувайте да поискате помощ, когато ви е нужна.

*И като за последно: „Който се страхува от мечки – не ходи в гората“. Няма да спра с преходите, но със сигурност си взех доста поуки от този. Затова бъдете внимателни и си планирайте адекватно времето, когато сте в планината. 

За мен беше запомнящо се преживяване, наситено с много емоции, които едва ли ще забравя. Надявам се разказът да ви е бил интересен.

Целувки и хубав ден!

XOXO
signature

What do you think?

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

No Comments Yet.

Не искате да пропуснете някой мой пост?
Регистрирайте своя email адрес тук, за да получавате известия при всяка нова статия.

Previous
Monaco – photo diary
До Райското пръскало и назад.